Вълчо беше син на татко Вълкан и мама Вълкана. Ако го погледнеше някой, който не го познава, би решил, че той е едно много симпатично вълче, но само след няколко минути с него, със сигурност би си променил мнението. Защо ли?

Защото Вълчо ръмжеше и се зъбеше, хапеше и буташе, удряше и биеше всеки, който не правеше точно това, което му се искаше в момента. Лесно се ядосваше и изпадаше в ярост за всичко, което не беше точно така, както той си го представяше.

Какво ли не пробваха мама Вълкана и татко Вълкан, за да го накарат да престане. Мама Вълкана ту търпеливо обясняваше и говореше, ту ръмжеше и се зъбеше, но … без никаква полза. Татко Вълкан пък буташе и удряше лапичката на Вълчо, когато той посягаше към някого, дори веднъж го ухапа и го наби, за да му покаже, че така не бива да се прави… Но и това не помогна.

Накрая, останали без никаква надежда и сили, родителите заведоха детето си при Смока – горският вълшебник. Смокът първо внимателно изслуша родителите и след това ги помоли да го оставят насаме с Вълчо. Погледна сивата му козинка, щръкналите му ушички с черни връхчета и бялото петънце на опашката. После се обърна и тръгна към вътрешността на пещерата, като направи знак на Вълчо да го последва.

В дъното, в тайнствения сумрак на пещерата смокът спря пред едно огнище, оградено с камъни. Духна върху дървата и мигом се разгоря буен огън. Вълшебникът отмести няколко камъка. Дървата, погалени от огъня, пропукаха, а цяло ято искри се разхвърча наоколо. Някои паднаха в сламата на пода на пещерата и скоро по земята затанцуваха огнени езичета.

Смокът духна върху сламата, но този път от устата му излезе вода, която потуши пламъците. Вълшебникът бързо върна камъните на мястото им, обърна се към Вълчо, взря се в широко отворените му уплашени очи и каза:

– Огънят на живота бушува у теб с пълна сила. Той топли и дава сила, но и разпалва пожари. Единствено магически камъни като тези, които ограждат моето огнище, могат да ти помогнат да го насочваш в правилната посока.

– Какви са тези камъни и къде мога да ги намеря? – попита тихо Вълчо.

– Всеки сам открива своите магически камъни – отговори Смокът. – Тези тук са моите. Гледай.

Вълчо се загледа и с почуда видя, че по самите камъни сякаш с огън бяха изписани думи. Той се наведе и прочете:

„Затварям очи и броя до десет”

„Танцувам”

„Скачам на въже”

„Драскам”

„Казвам, че съм ядосан”

„Мисля”

Камъните, ограждащи огъня, бяха много. Погледът му привлече най-големият камък, който беше от другата страна на огнището.

Вълчо погледна въпросително вълшебника, а той взе своята тояжка, удари с нея именно този камък и от него се отцепи едно по-малко парче.

Вълшебникът го подаде на Вълчо.

– Това е моят подарък за теб. Ти сам ще намериш другите камъни за своето огнище. Но този е най-важният. Пази го и никога не забравяй, че го имаш.

Вълчо взе в лапичка камъчето, на което заблестяха мънички огнени букви: „Аз избирам посоката на огъня”.

Вълчо го стисна здраво и тръгна към гората, решен да намери и другите свои магически камъни.